Това е едно кратко разказче, което написах преди няколко месеца

ЗЕЛЕНОТО НОСИ КЪСМЕТ

Пеньо Николов бързаше към букмейкърският пункт за да заложи последните си пари на футболни мачове. Футболът и залаганията бяха неговата страст. Скоро телевизорът му изгоря и сега непрекъснато  му се налагаше да обикаля букмейкърските пунктове за да зяпа поредната футболна драма. Пеньо беше стар ерген, петдесет и пет годишен. Беше много зиморничев, дори и през лятото ходеше облякан с дебели блузи и сака, а на плешивото му теме непрекъснато имаше кожен каскет. През зимата Пеньо приличаше на подвижен гардероб. Погледът му винаги беше разсеян и някак си странно блуждаещ. Походката, несигурна и клатущкаща се. Той не пиеше, не пушеше. И по жени не ходеше. Единственото му развлечение беше дребният хазарт свързан с гледането на футбол. Дребен защото залозите, които можеше да си позволи да  бяха дребни.

Той живееше с майка си в тристаен апартамент. Прехранваше се от скромната и пенсийка, която се стопяваше ужасно бързо. Последното му работно място беше на един павилион за вестници. Парите бяха малко, но поне можеше да чете спортни вестници на корем. Само че един ден, докато подреждал пред павилиона разпиляли се вестници, някакъв джебчия се промъкнал и му свил целия оборот и всички ваучери. След това шефът му го напсувал с всички възможни псувни, които човешкият мозък може да роди и както се казва – бил му шута. Та така приключила кариерата му на вестникар.

Зимата беше дълга, а мизерията всеобхватна. Пеньо не можеше да си намери работа. Не търсеше каква да е. Беше зле със здравето. Болните бъбреци и кръст не му позволяваха да работи тежка работа, но и да можеше едва ли би се хванал на такава. По професия беше фелдшер, но отдавна не практикуваше специалността си.

Пресичането на улици, за него беше истински ужас. Трудно се решаваше да пресече, когато светофарите не работят. Чакаше много дълго, оглеждаше се на ляво, на дясно, с притеснителен изплаше поглед. Тъкмо направеше една крачка и в мига, в който зърнеше кола, макар и доста далече от него, веднага се качваше обратно на тротоара. Ако някой го наблюдаваше отстрани, сигурно щеше да се побърка от смях. Отстрани наистина си беше смешно.
   Една вечер след като бе гледал интересен мач, Пеньо се прибираше унесен в мислите си. Спря се на пешеходната пътека да изчака зеленото. Две момичета тръгнаха смеейки се, да пресичат на червено. Пресякоха без проблем. Та това все пак е само една пресечка, днешните момичета правят какво ли не, та една пресечка ли ще ги уплаши. Пеньо взе да си мънка под носа ядосано:

- Абе къде хукнахте като луди! Не виждате ли, че е червено? Ей опасни са значи, ще ги убие някоя кола и пак бързат. Не могат ли да си стоят, докато светне зеленото...

И така докато си мънкаше под носа, зеленото светна и той закрачи унесено без въобще да забележи, че от лявата му страна един Опел завива с бясна скорост. Шофьорът също не забелязваше пешеходецът или по-скоро не желаеше да го забележи. Прозвуча плътен удар. Пеньо лежеше на асфалта, крайниците му бяха неестествено разкривени, под главата му имаше голяма кървава локва.

От колата нямаше и следа...